Спукана ти е мечтата

Синьо небе, бледо жълто слънце, проблясвайки върху нежните русоляви косици на малко дете, което дърпа майка си с ентусиазъм през поляната. Вълна от сапунени мехурчета нежно прелитащи над главата му, хващат ококорените му очички и го понасят върху любопитството му в устрем след тях. А балончетата отразяват и пречупват слънцето в меки синьо-розово-жълтеникави петна, формирайки различни образи от неосъщественото настояще. Меките треви в ново зелено преминават постепенно във все по-високи стръкове, а пътеката между тях все по-тъмна и с неизвестен край. Но детето не обръща внимание, а пламенно следи своите мехурчета и тича ли, тича към тях…Но майка му , припряно бдяща, изведнъж го грабва и му казва, че е опасно да следва мечтите си– накъде води тази пътека, ами с тези все по-растящи треви наоколо…страшно е; я колко по-добре е да си седим на слънце в началото на полянката, където тревата е ниска и ти можеш да виждаш всичко отгоре и да си играеш без притеснения (може би най-вече мои…). И така, ден след ден, година след година, детето –вече човек, върти се и тъпче под зоркия поглед на авторитета една и съща трева, докато не изстиска и последната капка живот от нея и стъпалата му не позеленеят. А сърцето тупти и тласка погледа към хоризонта с онзи копнеж по не-достигнатото, не-станалото, не-докоснатото, не-осъщественото. През всичките тези години сапунените мехурчета плавно раздвижваха въздуха около наведената глава (да гледа все отгоре живота), а човека яростно ги пукаше и издухваше- Какъв е смисъла от вас, колко сте илюзорни и ефимерни; защо да ви следвам, след като не мога дори да ви хвана? И изви се бурен вятър над вечно огряната поляна , и отвя и зеленото, и синьото, и бледо жълтото. Остана един скелет, недоразвит и крехък, със следи от руси къдрици и очни ямки, пълни с мрак. Една гарга жално пригракна и кацна на гръдния кош. И със клюн потърси сърцето, но уви, оказа се само черупка без плод..