Пътешествайки

Солта на приключението

„Музо, запей ми за този герой многопатил, който странства дълго откакто порути свещената Троя, много поселища хорски видя и позна обичаи.“*

Ако някой ми беше казал, че ще изгреба 120 км в морска вода просто така за удоволствие в августовската жега, щях да му се изсмея, че е луд. Но лудата винаги се оказвам аз. Какъв е този порив на душата все да ме дърпа в разни посоки и да тества физическите ми и психически граници? Като се замисля никога не съм имала зона на комфорт, а на постоянен дискомфорт, където границите се разширяват и променят непрестанно, за да откривам нови калъпи, в които да се (ком)формирам. И ето ме, с още 7 ентуасиасти в раздрънканото бусче да се носим по тънката сухопътна връзка към о.Левкада, а сладко-водорасления бриз през отвореното прозорче малко по малко започваше да отваря сетивата. Предстоеше същинска Одисея, която ме изпра, изцеди и изсуши: пет дена каякинг между суровата красота на четири острова в Йонийско море, достатъчно време да се създаде един свят.

От столицата Левкада се спуснахме небрежно, все още на колела, по източната страна на острова и лъкатушейки по тесни улици, се добрахме до къмпинга Десими. Малък по площ, с покрив от дървета и блестящи бели лодки отпред в закътания залив. След лек тренировъчен приплясък влязохме с каяците в плитка пещера-параклис, на около 300 метра от брега. Денят махна за довиждане, душата ми се изпълни с надежда и оптимизъм, корема с вкусна риба, адаптацията вървеше добре… до нощта, когато цикади и мощно хъркане разрязаха мозъка ми на филийки. Утрото рязко ме изтръгна от палатката, наля ми чай в гърлото и ме отведе в селото Сивота, където ме изправиха пред казус: какво ще включва багажа ми за цяла седмица, събран в 20-литрова непромокаема торба, която трябва да се набута през няма и 30 см отвор в предната част на лодката? Отидох за баничка.

Но потеглихме вече! Нека Посейдон е милостив и да се носим леки като гларусови перца по вълните. Или като разплескан комар. Като се ширна това море, и като завъртяхме тез гребла, та се не видяхме. Унесена в първите впечатления от преживяването и от пейзажа с премрежени канари в далечината и преминаващи яхти, не чух ръцете си, които изпищяха на първата ни спирка-почивка на малкото островче Аркуди, разположено по средата между Лефкада и Итака. Сапфирено-тюркоазените води ни изтласкаха на каменист плаж и като някакъв непохватен червей успях някак да изпълзя от каяка и да потопя ръце в хладната вода. Камъни висят, камъни масажират стъпалата, камъни тихо пригласят на цикади и нежния бриз… О, богове, ще оцелея ли? А същинската част още не бе започнала.

Солени пръски, пек, вдишвам-загребвам,издишвам-загребвам. Всичко е въпрос на ментална настройка, само да не страдах от дефицит на вниманието. Изведнъж на хоризонта се показа тя: Итака. Слънцето залязваше когато наближихме меките очертания с петролено-зелен цвят. Навлязохме в прекрасен залив, чиято привечерна свежест беше като балсам за душата. Бял гларус присветна, ние разпънахме палатките на пустия плаж и вдигнахме наздравица с Вечерницата.

“Щом се пробуди Зора розопръста, родена от зрака..“

…разбуди и мен с магичното си зарево. Красива медитация с издигащото се слънце, която много рядко имам възможността да преживея. Вместо чай пих магнезий и с устрем се плъзнахме към следващата ни цел.

Спуснахме се на юг по източния бряг на Итака, покрай кокетни плажчета достъпни само по море. Какво щастие наистина, особено когато разперя крайници в бистрата мека вода, сливайки се с нея и забравайки за миг ограниченията на физическото тяло. А земята твърда, камениста, суха, плодородна само на герои и легенди. Е, добре де, стърчат маслини разни, бодливи лаври, дъб и кипариси. Какво ли е намирал Одисей в този остров, че толкова е драпал да се завърне? Хлопатара на една коза наблизо съвсем ме хвърли в древния пейзаж. Разказите на Казандзакис, Омир и старогръцките легенди се процедиха като капчици по обветрената ми кожа, карайки я да настръхне и попие малко от местния мистицизъм. Почти ми се привиждаше и причуваше къдроглав младеж с божествена осанка в развяван бял хитон да подрънква на арфа, но някой ми тикна бира в ръка и това беше знак да потегляме. Спряхме в рибарските градчета Фрикес и Киони-симпатичен досег с цивилизацията. Бугенвилии, маслини, сочни смокини и портокали придадоха цвят и сладост на разходката. Колко хубаво е да знаеш, че имаш и крака, а не само ръце! Спокойни местни хора, усмихващи се от уютните си къщи с шарени кепенци и преливащи с цветя веранди вдъхнаха живец в изнемощялите ни пиратски души.

Ден трети, приближихме най-южното заливче на Итака-Антри. Предполага се, че там Телемах, сина Одисеев, е акостирал на връщане от Пелопонес, където е търсел баща си. Ние също акостирахме, но за кратко, колкото някои да ги жилне розова медузка, а други да се изкатерим до останки на крепост с кладенец. Разкри се чудесен изглед към следващата ни цел- Кефалония, която изглеждаше измамно близо.

Боговете са размотавали Одисей 10 години сред морета и острови като наказание за ослепяването на свирепия циклоп Полифем, син Посейдонов, и за неуважението към висшите същества. Ние циклопи не срещнахме, но почти се превърнахме в такива- изви лек страничен ветрец, който понадигна морето. Преминаващите катери, скутери и яхти повишиха амплитудите и стана тя една разплискана и разлюляна. „Така е в открито море“, провикна се водачът, „слагайте шпицките (покривало да не влиза вода в каяка) и напред“. Рачешко напред, обаче. Вятърът и течението ни избутваха постоянно настрани и не можехме да правим почивка за повече от минута, отделно трябваше да порим и вълните, за да не се обърнем… Изброих всички божества,за които се сещах, но Кефалония беше все така далеч. А и се оказа, че целта ни е отвъд видимия силует..Според картата, разстоянието от Итака до градчето Сами- нашата цел, е около 25 км, тоест не бяхме изминали дори половината път…

Сред редуване на периоди на пълна мобилизация-даже започнах да си тананикам „Боя настана..“, с периоди на пълно неудомение какво, по дяволите, правя и защо не стопирам някоя яхта и не приключа това безумие, най-после стигнахме десния нос на Кефалония. С придобито вече умение елегантно го заобиколхме и се ширна спокоен залив в дъното на който като мараня блещукаше Сами. Водата беше спокойна, но я усещах като лепкаво тесто, а себе си като разнебитен миксер. Вече можех да поотдъхна за по-дълго. Пейзажът отляво предоставяше слоеве вода,скали и растения в различни пропорции и нюанси. Сирени ли ми се счуват? Или духа на Калипсо ми нашепва обещания за всевечност и нестихваща младост, както е правила с Одисей, за да го задържи завинаги при себе си? То, верно, с това интензивно натоварване ми се активираха всякакви стволови клетки да възстановяват щетите, така че нищо по-малко от безсмъртие не ме чака. На ръба съм, очевидно, но няма да скоча. Финалната права винаги е най-тежка, особено без попътен вятър. Да бяхме попаднали на острова на ветровете, където Одисей получава от Еол мех със стихийни ветрове, които да го отведат у дома. Но най-после спряхме със стържещ звук каяците на плажа, под учудените погледи на плажуващите . Чувствах се като бита осолена херинга, изплюта на брега, но предстояха два дни почивка и наместване на душата обратно в тялото.

„Хелиос тъкмо се вдигна из дивния залив и плувна в медния свод на небето да грее над плодни полета за боговете всевечени и смъртните хора..“

Определено вече не сме просто смъртни хора, а полу-богове с херкулесови бицепси (които поглеждах с тих ужас) и титанична воля. След като възстанових нормалната си сетивност със сладководен душ и посещение в таверната, беше време да се огледам наоколо. Кефалония е най-големия остров в региона с около 1600 метра надм. вис. Мъгливо-синкавите оголени планини помнят и сложните взаимоотношения с италианската армия през ВСВ, момент от които е отразен във филма „Мандолината на капитан Корели“. Италиански рибари и търговци се преселват на острова още през 19в., но и днес преобладава италианската реч, та чак почнах да се чудя дали в соленоводната суматоха не сме се забили някъде около Сицилия. Малко като Колумб, стават такива грешки.

Кефалония ме зареди не само с вкусна морска храна и крафт бира, но и със земната енергия изпълваща евкалипти, слънчогледи, диворастящи подправки като розмарин, копър, лавандула, и плодове като смокини и къпини, които ни разсейваха от жегата по пътя към мистични пещери и артистични олтари. Първата пещера, която посетихме, са я именували „Дрогарати“– звучи санскритски, но на гръцки значело нещо като „дом на дракон“.Открита е през 18в. след земетресение, което отворило входа. Снишаваме се по стръмните стълби и температурата става все по-вълнуваща. Зад хаос от причудливи яки сталагмити и сталактити, се разкрива „Зала на възхвалата“, тествана като акустика от Мария Калас. Излизаме като охладени божулета, готови да се разтечем из плажове и таверни.

 Другото потайно място, което посетихме беше пещерата на нимфите „Мелисани“ с подземно езеро. Кръстена е на нимфата Мелисани, която нещастно влюбена в козела-бог Пан, се удавила в езерото. Сега в кристалните води плуват змиорки, явно в това те превръща нещастната любов по разни козли! Пещерата е била затворена, но поредното земетресение срутва арката и така се открива пътя на слънчевите лъчи и птиците към водата. Добро решение, така мястото изглежда наистина вълшебно. Синя лодка ни разходи из недълбоката вътрешност на пещерата с островче, на което най-вероятно са се разигравали (а може би още се разиграват) разни мистерии от нимфи, полубожества и всякакви други ефирни същества. С нашите материални очи виждаме само купчина от камъни, нацвъкани от гълъби.

Отправям взор към залива, забулен в романтичните нюанси на залязващото слънце, разливащи мекота в душата ми заедно с размътеното узо в чашата. Яхнах пилещия вик на цикадите и почти като историята с лотофагите (Одисей ги среща и научава, че който яде от лотосите забравя миналото си) вкусих забравата за миг. Защото, там някъде в далечината, Итака отново ни прикани без да я интересува, че разстоянието до нея трябваше да изгребем. Но това бяха кахъри за сутринта, я сас!

Морето ни посрещна спокойно, небето чисто, слънцето ярко. Отправихме се на север покрай източния бряг на Кефалония. И отново се заредиха слоеве вода, скали, маслини, нарове, плуване, пеене, шумни италиански семейства, първа среща с богомолка. Тялото ми беше свикнало в някаква степен с натоварването , но монотонността на гребането и пейзажа, както и натрупващата се умора и горещина започнаха яко да ми досаждат. И тогава, небето изведнъж притъмня , задуха вятър, образуваха се вълни и…заваля дъжд. Живнах моментално, отново екшън! В хаоса от вода, ръце и гребла дочувах едва „Греби надясно! Наляво! Сега спри!“ Не виждах нищо, по цялото ми тяло и лице се сливаха море и небе, солена вода отдолу, сладка отгоре, чувставах се като свещено място, измито от обединението на различни потоци. Каяка се лашкаше от вълните, но вестибуларния апарат не ме обърна. През главата ми минаха всички филми, които съм гледала, за корабокрушенци насред буря в океана, самият Одисей е бил мятан от гнева на Посейдон цели 17 дни върху сал, докато стигне острова на феаките. Но аз бях супер освежена и щастлива, това си беше истинско морско приключение. Добрахме се до поредното заливче с див плаж и обрасъл склон. Вятърът съскаше през листата на дърветата, беше вече привечер, отнякъде се чуваше чан, но коза не се видя. В небето просветна. Дали не бяхме в дома на магьосницата Цирцея, която да ни превърне в животни (не че не приличахме вече на такива) или на острова на лестригоните-исполини людоеди. Беше ми все тая, разпънах си палатката на завет в гората, отворих си консерва и вперих поглед в Итака отсреща.

И-така, рано сутринта беше все още мрачно, но водачите извадиха най-после газов котлон и пийнахме кафе. След известно помайване, решихме да потеглим. Дъждът беше спрял, но водата се вълнуваше. Но не толкова, колкото душата ми, когато изневиделица изгря дъга- по зелената мъхеста дължина на Итака, от облаците във водата. Бели птици прехвръкнаха през нея и някак реших, че всичко е на мястото си. Прекосихме Итакийския проток и се отправихме към селцето Ставрос. Нагоре по пътя, обрамчен от кактуси, стигаме до бюст на Одисей. Църква, заведения, олющени къщи с минала слава и красота, поглед отгоре към морската шир. Заредихме стомах и чанти с храна за последната нощ под звездите и като буренца се спуснахме обратно надолу към каяците.  

Западната страна на Итака е с доста по-изразен характер от източната, обвита в растителна мекота. Приплъзваме се покрай високи скалисти брегове с причудливи образувания, които водата търпеливо е извайвала. Искрящо бели през сивкави до черни. С форми и цепнатини като портали в готически храм или може би водещи към царството на сенките? На места скалите се протягаха в морето и се налагаше да слаломираме между тях. Не знам защо, но ми изникна епизода с Одисей, когато трябвало да премине невредим с кораба си между скалните пещери на чудовищата Сцила и Харибда.

Дали пък всичките тези премеждия на Одисей не са алегория на вътрешата му трансформация и израстване? Процеси, през които ние всички преминаваме рано или късно, не са ли тези чудовища и людоеди вътре в нас, които да се научим да овладяваме и използваме за съзидание, а не разруха? А силата на магьосниците и боговете в нас да използваме, за да разпръскваме красота, изобилие и мъдрост. С такива философски разсъждения развличах ума си от поредния тежък преход, докато не приближихме интересен участък- сякаш отхапана от гигантска челюст ниша в брега със стени от бял варовик и плаж с чисто бели камъни ни заслепи и застопори. Приближихме се с трепет и акостирахме в ярко сините води. Сюрреалистично, научно-фантастично дори. Новата ни и последна спалня под звездите. След баня героите и боговете са се мазали с елей и са отпивали нектар или амброзия. На този плаж се чувствах като в султански хамам, обляна с безкрая на морето, масажирана с горещите камъни и напоена с оранжево-червения нектар на залеза (е, добре де, и с узо).

 „Слънцето щом се търкулна и мрак над земята припадна, легнахме всички да спим на брега под шума на вълните..“

Да легнем, но къде? Плажът не беше повече от 10 метра широк и достатъчно дълъг, за да ни побере всички, но от едната страна падат камъни от високите стени, а от другата бумтят вълните, които облизваха брега доволно навътре. Прецених средината между двете беди, и се шмугнах в чувала. Звездите мигаха, а червата ми виеха в синхрон с вълните. Заспах, но изведнъж една вълна ме шльопна по ръката. Скочих и видях другарите да се щурат насам-натам, кой го фраснал камък, на кой му се наводнила палатката…Дръпнах чувала по-навътре и пак се унесох. Едва дочаках зората да ме погъделичка с розовите си пръсти и да стана. Другите бяха вече на крака и гледаха към скалата, какво ли има пък сега? Една козичка блееше и отскубваше тревица като ронеше камъни по стръмното. Добро утро и на теб!

Гмурнах се за последно в разкошно мекото море, легнах по гръб и облизах устни. Солено, та чак сладко. Солта има тази способност да увеличава сладостта и да потиска горчивината. Да извлича вкусовете от храните и злите сили от хората. Солта-това са онези предизвикателства, които ни дърпат напред и нагоре. Без сол ще развием хипонатремия с мускулни спазми, гадене, повръщане, маене, шок, кома и накрая ще умрем. Ако прекалим с нея, ще гръмнем (физически и ментално).  Имаме нужда от точно премерено за нас си количество сол, за да оцелеем. А колко да е тя, разбираме само в приключения.

 В Древна Елада гостите са си тръгвали с дарове от домакините. Освен със самочувствие на олимпийски гребец, си тръгвам с благодарност за интересните срещи и вдъхновение за нови подвизи.

*Всички извадени цитати са от “Одисея“, Омир, издателство Народна култура, 1971

Вашите размисли и допълнения

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Fatal error: Uncaught Error: Call to undefined function Smush\Core\Parser\str_contains() in /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php:373 Stack trace: #0 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php(358): Smush\Core\Parser\Parser->sanitize_value('width') #1 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php(157): Smush\Core\Parser\Parser->is_safe('width') #2 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php(120): Smush\Core\Parser\Parser->get_element_attributes('<img width="114...', 'https://zengrad...') #3 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-page-parser.php(35): Smush\Core\Parser\Parser->get_elements_with_image_attributes('<!DOCTYPE html>...', 'https://zengrad...') #4 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/transform/class-transformer.php(53): Smush\Core\Parser\Page_Parser->parse_page() #5 /home/zengradi/pub in /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php on line 373