
Свещената храна- част първа
Типична съвременна гледка е човек да мляска сандвич или мюсли докато пише мейл и, междувременно, говори по телефона. Или да разкъсва мазна баничка по улицата, докато бърза за някъде си. Най-забавно е около масата, разбира се. „Любимото“ ми е, когато още с предястието се отприщят приказки за тоалетни, болести и мръсни вицове, или избухват скандали. В други случаи, след поредната бутилка и 18-то блюдо, човек се разпява, разцелува, просълзява, и в пристъп на върховен екстаз се качва на масата да разхвърли бесове и салфетки. Изобщо, настава една масова психотерапия в момента, в който придърпаме стола и облегнем лакти на масата. Винаги съм се чудила защо е така. По-учени от мен хора обясняват, че като си хапне ( и пийне), човек се успокоява, отпуска и дава воля на сдържаните инстинкти да се излеят. Неестественото ежедневие на съвременния човек, информационното замърсяване, липсата на духовна опора и непрякото участие в производството и ,често, в приготвянето на храна, измести фокуса от свещения статус на храната като свързващ фактор между нас, природата и божественото, към това тя да бъде просто пълнеж и заместител на смисъл и сладост в живота.
В миналото, обаче, приготвянето на храна и храненето са протичали по малко по-различен начин. Храната е имала приобщаваща сила, залегнала дълбоко в традициите ни и до днес: посрещането на госта с хляб и сол е имало за цел да елиминира опасността от непознатия чрез солта и да го направи „наш човек“ чрез хляба. Прекрачил прага на дома- храм, той се озовавал пред масата, която някога е имала ролята на олтар. Свещено място, върху което са се нареждали даровете към живите, мъртвите и божествата. От уважение към трудно изкараната прехрана, храненето не е започвало преди всички да се наредят около масата. Обединявали са ръце в молитва-благодарност към наличното и с благословия все да има. Хранели са се предимно в мълчание, защото са знаели, че бърборенето привлича зли сили и ги разсейва от същественото, а именно бавното и осъзнато хранене. „ На маса не се бърза“ и „Яде се и се дъвче бавно“, казваше дядо ми, не че някой му обръщаше внимание. И жалко, защото тези съвети лежат в основата на здравословното хранене-спокойното и бавно дъвчене извлича по-добре хранителните вещества, които се усвояват по-качествено и организма се насища дори и с по-малко количество храна. Но, докато си увлечен в разговори или гледане на телевизия, този ефект няма как да се усети. Сега е много модерно да се говори за силата на думите и тяхното влияние върху вода, храна и хора- думите са енергия, която зарежда или отравя. Както ще видим, този факт са го знаели много отдавна и са прилагали закона за чистотата, най-вече в готвенето. Несигурността от това дали ще има реколта и храна на масата , е държала човека с изострена сетивност към природните сили, с които се е старал да се хармонизира, да омилостиви и да им благо-дари чрез различни обреди. Модерните хора сме склонни да заклеймим тези неща като суеверия или изостаналост, разглезени от постоянната наличност на храна ( в по-голямата си част синтетична), с която се тъпчем по всяко време и навсякъде, от което закономерно не само се разболяваме, но и оглупяваме…

Така се впускам в една тема, обширна колкото света- отношението на хората към храната и храненето. Не претендирам за изчерпателност, ще разгледам най-основните практики, но един бърз поглед през различните култури и ще забележим много общи неща: дарове, молитви, семейни и общностни сбирания, споделяне, специално отношение към месото, пости.
Всичко започнало в мрак, и в мрака проблеснала светкавица, последвана от гръм, който разтворил небесата, за да се излее бащата-дъжд и да оплоди майката-земя. И животът постепенно прораснал в различните си форми, проходил и полетял. Така канадските индианци Кри (nehiyawak) започват историята на своите предци. Те принасяли като дар на силите на природата първите, все още неузрели, плодове от всяка реколта. Първо, към слънцето, за да узреят, после към гръмотевиците, за да завали дъжд и да ги направи сочни, и накрая към земята, за да ражда повече. След това, плодовете се готвели, за да минат и през пречистващата сила на огъня. Тези действия, които били продиктувани от Върховното същество, което създало всичко, поставили началото (може би) на първото богослужение.
БЪЛГАРСКАТА ТРАДИЦИЯ И ХРИСТИЯНСТВОТО
В българската традиция всяко първо нещо носи част от мистерията на непознатото и винаги се е използвало за гадаене (първа буква на име, първо пропяване на петлите и т.н.). Подобно на индианците, всеки първо набран плод трябва да се освети двойно- от храма и от душите на предците. И до ден днешен, някои стопани заделят първите набрани плодове и ги носят в църквата за освещаване и измолване на благословия от умрелите. А когато за пръв път се смила жито от нова реколта, се меси кравай, украсява се със здравец и се спуска с поклон ниско над вода- кладенец, извор, чешма, без да се мокри. Най-старият мъж го разчупва и раздава на всеки да го изяде без остатък, за да е плодородна годината.

Жито, овес, ръж, царевица, ориз, боб- зърното навсякъде по света е свещено, не само защото дава основната храна, но и защото е символ на новото и плодородието със свойството си да набъбва и покълва. Затова използването им е широко застъпено в сватбената и коледно-новогодишната обредности. Но най-важната употреба на зърното е в направата на хляб. Според християнската интерпретация, чрез хляба и виното поглъщаме тялото и кръвта Исусови, което ги прави свещени. За да не излезем чисти канибали с всяка хапка и глътка, ще отбележа по-дълбокото тълкувание на хляба като материалната същност на човека, а виното-като духовната. Поглъщайки ги, приемаме тези две свои същности, а с третата-съзнанието, се възвисяваме над тях.

Преди появата на Исус, хлябът е бил жертвоприношение към Бога-Слънце и затова се е правил (и все още се прави) с кръгла форма от жълти продукти като жито, яйца, шафран (из ориента) да е златен/слънчев. Замесвал се е преди или по изгрев, за да може както слънцето, така и питката да изгрее от пещта и да даде сили и живот на хората през деня. Имало е и изисквания към месачката- да е млада булка или мома, пременена в чиста дреха, самата тя чиста физически- не само умита, но и да не е в мензис или болна, да не е имала сексуален контакт и да не е убивала животно. С яденето консумираме енергията на човека, който я е приготвял, затова е важно той/тя да е читав, в добро разположение на духа. В един ресторант няма как да разберем това. Беше ми интересно да прочета наскоро, че мъжете са по-добрите готвачи, защото се концентрират върху приготвянето, докато жените са по-склонни да се разсейват от негативни емоции и мисли и омазват работата. Месенето на хляб е било свещенодействие, в което стопанката е наричала и закодирала най-съкровените желания, благословии и намерения за късмет, любов, благополучие и здраве за нея и фамилията. Но, за да хване магията на словото, условията за чистота- вътрешна и външна- трябва да бъдат спазени. Хлябът се оформял и украсявал по различен начин в зависимост от празника като така магичните послания добивали материален образ. За празник, бялото пшенично брашно се пресявало през три или девет сита, а водата била с престояли в нея билки и цветя, мълчана и ненапита (тоест чиста, но заредена със силата на билките). По Гергьовден, такава мълчана, цветна вода се пиела на гладно, за да се пречисти кръвта. Вижда се, че паметта на водата са я използвали, дори и да не са знаели за нея, както е и примера с водата от измиването на точилката и ръцете на месачката, с която се пръскали кошерите. А в тях се произвеждал друг свещен продукт- меда. С него се намазвала питката за младоженците да им е сладък живота. С него се намазвали и питките, с които да омилостивят светиите, носещи страшните болести чума и шарка- на Антонов и Атанасовден през януари, на Чуминден през февруари, на Младенци през март. Сега знаем за антибактериалните и имуностимулиращи свойства на меда, но без фона на вярванията няма да е толкова интересно.

С чесънът и лютите чушки, и парещата болка , която причиняват, предците ни са гонили злите сили. С рибата са отдавали почест на подземните божества, като тя е била символ на сила и плодовитост- люспите са проблясвали на богатство и не случайно Никулден е празник и на банкерите.
Но по –интересният момент в отношението към храната, е именно въздържанието от нея. Постът е практика, която е помагала на организма да се настрои към смяната на времето и енергията чрез пречистване, но не само физическо, а и ментално. Двата големи поста от по 40 дни преди основните празници на Раждането (Коледа) и Смъртта и Възкресението (Великден) имат за цел да подготвят човека за тези преходи. (Такива 40- дневни преходи имаме за новороденото да се приспособи към земните условия, и за душата на умрелия да се отдели). С прибирането на реколтата и отмирането на природата, приключва един цикъл, за да започне нов с раждането на новото слънце на зимното слънцестоене. Чрез въздържание от определена храна, алкохол, секс, лоши мисли и действия, се дава възможност на човека да олекоти тяло, сърце, ум и душа и така пречистен, с нови сили и намерения към новата година да седне на празничната трапеза. Тя е била олтар с дарове и символи за плодородие и късмет – колкото повече, толкова повече. Оставало се дълго на нея, за да е сигурно, че изпращаните послания към съдбата ще се сбъднат. С великденската обредност е същото- настройване към разцъфващия живот и нов работен цикъл с преосмисляне на отминаващото старо, жертвоготовността- какво аз съм готов да дам от себе си, за да получа, и възкресението на новото (изразявано с яйцата). И отново, смисълът и магичността на празничната трапеза се губи, ако преди това хората не са настроили организма си за тези по-фини енергии чрез поста.
Ако хлябът, плодовете, ядките и зърното представляват безкръвно жертвоприношение, то има и друг начин- чрез посичане на животни- да се засвидетелства дълбока почит и да се измоли по-сериозна помощ от небесата. С даването на т.нар. курбан или корбан (дар, жертва от семитски), хората са се отблагодарявали за преминало премеждие или са измолвали да се отърват от такова. Традицията на проливане на кръв е тръгнала неясно откъде- от древните богове, които са ставали все по-кръвожадни и алчни, историите в Стария завет или влиянието на турското робство и исляма. Оказва се, че православната църква отменя тези кървави жертвоприношения, защото смята, че жертвата на Исус е достатъчна, самият Той е бил против тях. Единствения дар и жертва, която човек трябва и може да принесе на всевишните сили, е собственото си его, сърце и душа. Всичко друго е избягване от отговорност. Когато искаш нещо, особено за себе си, трябва да си готов да дадеш еквивалетно по стойност, но не най-едрия си овен или теле, а нещо от твоята плът (сещам се „Венецианския търговец“ на Шекспир). Защото заколеното животно се явява заместител на човешкия живот и се жертва вместо него, за да може въпросния човек да живее добре. За мен това няма никакъв смисъл, но много хора и до днес с настървение чакат да заколят прасето или агнето и така да отмият греховете с пролятата кръв на нямащото нищо общо с хорските проблеми животно. Някои африкански племена вярват, че поръсената по вятъра кръв носи семето на живота. Именно, носи живота и затова трябва да се пази, а не да се пръска по вятъра и да се източва в името на живота и благополучието (та чак звучи абсурдно).

За старите българите храненето е било ритуал, а храната благо-дар. Трапезата, освен олтар, е била и символ на рода- какво са постигнали заедно, какви ценности и възгледи споделят. Затова съвместното хранене е било изключително важно, вид приобщаване на всички към корените и живота, съдбата на рода. Спазвала се е йерархия с най-стария мъж като водеща фигура, осигуряваща и разпределяща благата в дома. Следвали са се и правила: да не се пресягаш и да искаш повече от това, което ти е дадено, да се храниш с дясната ръка, да сядаш чисто облечен и в добро разположение към другите, да не се вдига шум- говорене, смеене, пеене, освен на празник, да не се прозяваш, да не ядеш след залез слънце. Неспазването им внасяло дисхармония и неблагополучие. Освен споделянето сред домашните, раздаването на храна сред съседи и общността като цяло, също има за цел приобщаване на по-голяма група хора към едни и същи ценности. Питка или ястие се дели за размножаване на късмета и изобилието или за омилостивяване срещу болести и други демони.

ИСЛЯМ
Според мюсюлманската традиция храната се дели на добра- халал, и лоша- харам. Добрата, разрешена храна са всички зеленчуци, плодове, ядки, зърнени, и месо от преживни, чифтокопитни животни (крава, овца, коза, сърна, агне), птици, риба. Кюрдските фермери, които са в по-голямата си част мюсюлмани, казват, че зеленчуците добиват плът като се дават на тревопасни топлокръвни животни, затова и са предпочитани. Лошата, непозволена храна включва месо на вече умряло животно, свинско, кръв, месо от животно , убито по насилствен начин (електрошок, удушаване, със сила), влечуги , насекоми, грозде и вино, защото са се принасяли като дар на езически идоли.
Съществува „закон на необходимостта“, според който консумацията на харам храна е допустима само при екстремни условия като глад или друго бедствие. Според Корана, храната на евреите и християните е годна за консумация, а ако месото не е халал, достатъчно е да се произнесе името на Бог преди ядене. И тук идваме до основното правило-ритуал, в който месото се привежда в годен за консумация вид. Не е достатъчно животното да е от изброените халал, но то трябва да се убие само с разрешението на Бог. Затова се отделя голямо внимание на ритуалното убиване. Животното не трябва да страда и да вижда острието , което е супер остро и чисто. Прокарва се през шията бързо и с изричане на благословия-името на Аллах. Тъй като кръвта не е позволена за консумация, понеже се смята за мръсна, месото се оставя да се изцеди добре. След което се измива и приготвя. Тъй като този ритуал е вид жертвоприношение към Бог, изискванията за чистота са огромни- не само към месото, но и към мястото и приборите. Халал кланиците, както и кашерните на евреите, са с високи хигиенни норми и все повече немюсюлмани се доверяват на качеството на храната, предлагани и в такива магазини и ресторанти. В София мернах такава месарница, някъде около женския пазар, но при интерес всеки може да се обади в мюфтийството и да получи насока.
Разбира се, халал не е само чисто и опято месо, но правила за здравословно хранене и живеене като цяло. Има строги регулации за съставките в козметиката, лекарствата и напитките, в използването на микроорганизми и добавки. Съществува сертификационен орган, включително и в България, който следи за спазването на изискванията за халал и продуктите носят съответния стикер.
Стремежът към чистота не само на физическо, но и на духовно ниво, се проявява най-силно през свещения месец Рамадан. В продължение на един месец се извършва един от най-големите актове на молитва- постът. Той е един от петте стълба на исляма (деклариране на вяра, молитва, поклонение, данък-милостиня). Пости се от изгрев до залез всеки ден като важна роля имат два фактора, за да се случи поста: намерение (да се пости) и въздържание. Никой няма право да го нарушава, освен при изострено болестно състояние. Както и при нас, постенето не е пазене на диета, а прочистване на тялото, ума и душата от светските нечистотии, подобряване на морала, фокус върху положителното и молитва- действия, чрез които да се доближи човек до Аллах. Позволява се хапване преди изгрев- сухур, и по залез- ифтар. Последното включва фурми, айрян, вода, след което се казва молитва и се преминава към по-пълноценно многостепенно меню. Фурмите в началото отбелязват края на дневния пост, защото пророка Мохамед прекъснал своя пост с 3 фурми.
Тази вечерна „закуска“ е социално събитие, не само за семейството, но и за общността. Канят се или се ходи на гости, споделя се храна и с бедните. Изтичането на Рамадана се отбелязва тържествено на Еид-ал-Фитр, последният ден на поста. Софрата е отрупана със сладкиши и други вкусни ястия, раздават се ориз, овес, фурми и други неща на бедните, така че всички да могат да отпразнуват обновлението.
Спомням си първата ми хазайка в Индия- мастита индийка, приела исляма по любов, която беше започнала да готви чак от сутринта на Еид, нещо като курбан с козе месо, лук и картофи, и канеше хора в малкото апартаментче като им раздаваше от манджата. Даде и на мен, от любезност сръбнах на два пъти, защото, освен че миришеше гадно, на вкус не беше по-различно. Но какво знам аз, с префинения европейски вкус 🙂
В следващият материал- Част втора, ще се насоча още на изток, където мистиката се задълбочава и придобива лечебен ефект.

