Пътешествайки

Крит-минойци и свобода

Земята бавно обръщаше гръб на слънцето в онова красиво състояние на преходност между светлина и тъмнина, когато оранжево-синкавото небе шепне вечност, точно преди нощта да освободи сетивата ми от формите. Лекият бриз издухваше ума ми към далечния хоризонт, докато вдишвах с пълни гърди сладкия въздух на Хераклион от върха на венециански бастион. До мен лежеше дебела каменна плоча с прост дървен кръст и надпис: “Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм!”. Над покриви и суета, под безкрайния простор- какво по-подходящо място за последния пристан на един от най-големите борци за свобода на човешката душа, Никос Казандзакис. Приседнах до камъка и прострях ръце върху още топлата му от слънцето повърхност. “Вече знам: не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, избавил съм се от ума и сърцето, изкачил съм се по-високо, свободен съм. Тъкмо това желая. Не желая нищо друго. Търсех свободата.” (из “Аскетика”). Търся я и аз, Никос, но все ми се изплъзва, какво да правя? И тогава, като вълна от камъка през ръцете, ме заля отвътре: “ Живей! Греби с пълни шепи от тоя живот, насити до край сетивата си, не се страхувай! Една душа имаш, дай й воля”. Кръвта ми кипна, сякаш стотици милиони Зорбаси затанцуваха сиртаки по еритроцитите ми. Екстатичния, вихрен и освобождаващ танц, който съединява небето и земята в сърцата ни.  “Добре дошла в родния ми Крит. Хайде, лети и спасявай Бога в себе си!”. Станах, поклоних се, а приятният бриз изви в буен вихър и ме отнесе отвъд времето и пространството.

Слънцето продължаваше да залязва,а аз мигах въпросително пред входа на покрит коридор, откъдето припукваха факли и се носеше аромат на изгоряло масло и тамян. Тялото ми бе покрито с ефирна туника, обшита с изкусни бродерии; по ръцете, глезените и гърдите блестяха нежни бижута от злато, планински кристал и други скъпоцени минерали; а дългата ми къдрава коса бе пристегната от тънка диадема и златни фиби с цветя. Мистично чувство ме дръпна по коридора, а от двете страни по стените изрисуваните младежи и девойки в цял ръст като че оживяваха под трепкащите пламъци на факлите, и безмълвно ме придружаваха по пътя. Завой наляво, малко напред, после пак наляво. Отдясно, като олтар, стоеше голяма каменна статуя, раздвоена като рога на бик, която в по-умален вариант обкичваше ръбовете на покривите. Изкачих се по широки стълби и ето голям площад, на който кръшни жрици щяха да затанцуват змийски танц в чест на Богинята със змиите, а други да пуснат гълъби в чест на Богинята с гълъбите. Царицата се къпеше в цветната си глинена вана сред стенописи от плуващи делфини в покоите си, а царят я чакаше на трона до себе си. Намирах се в Кносоския дворец, при цар Минос и неговите хора-минойците. Изумително явление на древния свят- не само дворецът, но и културата. 

Огромният комплекс от стъпаловидно наредени сгради, свързани с мрежи от стълби, коридори и тайни проходи, образувал лабиринт, нарочно проектиран така за заблуда на врага, че Минос го сграбчвала параноя, казват, от евентуално вражеско нападение. Че малко ли невинни млади атиняни бе погубил в друг един лабиринт, там долу в подземните недра, разтърсвани от рева на чудовището Минотавър (което се пръкнало в резултат на божествено отмъщение и женска похот, но няма да се спирам на старогръцките пикантерии), което смелият атинянин Тезей посякъл и донесъл свободата на младежта. То, май този лабиринт не е съществувал, нещо не намират следи от него, пък и чудовището май по-митологично ще се окаже, отколкото сме си мислили. В интерес на истината, сред сувенирните магазини и сергии из цял Крит, почти не мярнах художествени интерпретации на Минотаври. Но историята си остава чудесна метафора за скритото чудовище на егоизма вътре в нас, от което само просветлението може да ни освободи. 

Как евентуално е изглеждал двореца. Източник

Структурата на двореца, обаче, отразява друго важно нещо: той е бил обществен, административен и културно-религиозен център за общността. Едната част от сградите са били “кабинети”, ритуални зали, складове, магазини и занаятчийници. В другата са се помещавали покоите на царското семейство. Коридорът, по който минах, и от който е останала само настилката, се е ползвал за свещени процесии. Имало е и театър. Великият архитект и строител Дедал, който е проектирал двореца и лабиринта на Минотавъра, не е спестил от удобства като естествено и изкуствено осветление, водопровод и канализация, вентилация и отопление. Дворците на Кносос са били строителен еталон и са се стичали от вси страни да се порадват на туй чудо. Самият атинянин Дедал е създал в този дворец крилата на своето спасение, изучавайки движението на птиците. След няколко неуспешни опита, накрая вързал и чифт крила на сина си Икар, и заедно полетели към родината и свободата. Но стигнал само единия. Икар не послушал съвета на баща си да лети нито близо до водата, нито до слънцето, и в опиянението и любопитството си се възнесъл към Хелиос, който му разтопил восъчните скрепки на крилата и Икар цопнал фатално в морето… Велика история с велика поука: Пътят към свободата е в средния път, летейки между двете крайности

Разбира се, след природни и човешки опустошения, дворецът днес е предимно руини и крякане на пауни. Тук-там се мяркат репродукции на стенописи, запазени дървени колони и гигантски делви за съхранение на зехтин или вино. А доказателства за някогашното величие се намират в Археологическия музей в Хераклион. Не съм музеен тип, винаги пропускам такива места с безжизнени експонати, извадени от контекст, но тук ми застинаха клепачите от изумление. Това е един от най-старите и важни музеи в Гърция, който съхранява съкровища от всички периоди на критската праистория от неолита (7000 г. пр.Хр.) до римско време (3 в. сл. Хр).  

Преминавайки през залите, пред мен изникнаха занаятчийските и художествени таланти на хора, за които се смята, че са основатели на най-старата европейска цивилизация. Глина, камък, минерали, злато и бронз оживяват под ловките ръце и живописен ум на минойците като съдове, бижута и божества. От създаването на първите общности до разцвета през дворцовия период (16-14 в. пр.н.е), изкуството на минойците издава благоговение пред природата и логичния ред, който позволява на човека да живее в хармония с нея. От сполучливо възстановените фрески от Кносос се усеща нещо магично в почти плуващите човешки изображения, толкова леки и ефирни, с развети коси, големи очи, усмивка и елегантни ръце като клони към божествата. Безкрайната морска шир и свободата на движение са вдъхновили динамични сцени, фриволни линии и ярки цветове, които погъделичкват желанието за живот в радост и благоговение. Наред със сини маймуни, цветя и морски потайности, се мярват будещи съмнения у учèните глàви младежи, прескачащи бик- спорт ли е, ритуал ли е, мъже ли са, жени ли са, кои са едните, и кои другите…А то се вижда, че мъжете основно са изобразявани в червено, жените в бяло. Едно голямо намигване към много други култури по света и у нас, където дуалността на сътворяващата енергия се оцветява в тези два цвята- обикновено женската е червена- кръвна, плодородна, земна, а мъжката е бяла- озаряваща и духовна. Докато бикът, също неендемичен за минойците символ, е олицетворение на мъжката сила. Та прескачайки го, младежът придобива от тази сила и възмъжава. А как ще възмъжееш без минимум една жена до теб? Та така с минойските фрески..

Връзката с природата направо експлодира в керамиката. От огромни делви до малки сервизчета за грим и ритуали, всеки съд е накипрен с неповторимо изобилие от цветове и фигури. Сред по-ранните, известни като стил Василики, изпъкват птицеподобни кани с чучур като човка и преливащи цветни петна, получени чрез изгаряне с огън. Напомниха ми малко на нашите бърдучета-малките стомнички, които “запяват” като птичка при малко вода и майсторлък при вкарването на въздух през малко отворче. Но Камарес е стилът, който взриви синапсите ми и ме омая напълно. Декорацията е по-сложна и цветна, с линии, спирали, растения и целия морски арсенал от октоподи, миди и риби. Проличава позицията на Крит като господстваща морска сила в Егейско море и източното Средиземноморие, и изобилието, което го съпровожда. Факт, на който ни бе обърнато внимание, свързано с морското господство, бе, че никъде минойците не са изграждали защитни стени. Казват, че били миролюбив народ, но едва ли са държали цялото Средиземноморие под контрол като са танцували на корабите, образувайки по случайност отблъскващи неприятелите вълни…

Тук, може би, е редно да спомена някои прилики между тракийци и минойци, които се изтъкват в подкрепа на теориите на някои независими изследователи за връзките между двата народа, или че направо са един и същ. Траките били пренесли до Крит атлантското знание за земеделие, металообработване (злато и бронз), архитектура и обществено управление. Както при траките, така и при минойците царят е бил и жрец. Има предположения, че ролята на главен жрец и съдия в минойското общество, е заемала жена. Нищо чудно, след като са почитали богинята-майка в нейните разновидности: богинята със змиите (връзка с подземния свят), богинята със зверовете (връзка с човешкия свят) и богинята с гълъбите (връзката с небесното). Освен женската енергия, траките са почитали и Слънцето. В музея съзрях минойска връзка: самотна, на голям бял фон, е забучена висулка от чисто злато, пример за филигранна изработка от 1800 г. пр. Хр. – две пчели „прегърнали“ медна пита, а между устенцата им има капка мед. Чистото злато е символ на Слънцето, пчелите са работнички на светлината (слънцето) и са почитани в много култури. Медът се смята за храна на душата и е символ на чистотата на духа (с това, че в него не могат да се развиват бактерии и не се разваля). Важно доказателство за сродство е и писмеността- из двореца в Кносос са намерени глинени плочици с Линеар А и Б, които ние смятаме за тракийски писмени знаци. И, разбира се, бъркайки на дълбоко, клетъчно ниво, учени от Университета във Вашингтон установили  ДНК сродство на минойци с популации от южна Европа, и по-конкретно с траките.

Красотата на минойското битие, което се сглоби в съзнанието ми, се допълва от страхопочитанието и връзката, които са имали, с невидимите сили. Следи за това съзрях в различни артефакти като фигурки за вуду лечение, черепи в съд (най-вероятно като почит към мъртвите), божества, тайнствени знаци, двойната брадва лабрис (символ на живота и отвъдния свят), масивни ритони за събиране на кръв от жертвопринесено животно, и любимото ми-вани с морска декорация, които освен за къпане, са се използвали и за погребване- колко практично, но никак случайно- подводния свят се е свързвал със света на мъртвите. 

Изплувам обратно в съвременен Хераклион, който гърците наричали Мегало Кастро (голямата крепост) заради масивните стени и бастиони, строени от арабите и надграждани от венецианците. Османците го наричали Кандийе и преди да го направят столица, го обсаждали 21 години. Тук са вилняли още римляни, византийци и британци за капак, които върнали старото му римско име Хераклион, дадено в чест на големия древногръцки герой Херакъл. Освен Казандзакис, в Хераклион е засукал живота и художника Доминикос Теотокопулос, по- известен като Ел Греко. Творил основно в Испания през 16 в. като част от течението манеризъм, което се характеризира с по-освободен стил на рисунъка чрез удължаване или преувеличаване на човешките фигури, Ел Греко се стремял да надрасне човешката природа и да й придаде по-духовни измерения. Не случайно Казандзакис го избира за свой “генерал” в житейската му битка, описана в книгата “Рапорт пред Ел Греко”. Малкият му мраморен бюст сред скромен ландшафт бе “осъвременен” с графити…

“ Видението на св. Йоан“, 17в. Ел Греко

Времето в крайморските градове винаги тече по-особено, заради йодните изпарения ли, хипнотизиращите вълни ли, но някак живота се превръща в дундурма- протяжен и сладък като турски сладолед. Особеност на критското гостоприемство се свързва именно с десерта- сервират го с ракия. Не само, ами като отказах първия път, след като бях врътнала вече едно узо с основното, сервитьорът си наля и той, вдигна наздравица и каза, че тука е така. Как да откажеш, ясас! 

Вторият път, след божествена рибена чорба и кисело-горчиви маслинки, от които ти става сладко, ракията пристигна с мандарини и сладолед. Заведението се намираше между шумна улица и тънка камениста плажна ивица. Задоволството от живота и топлината от етиловите молекули освободиха възприятията и ме пренесоха от шумния материален свят (трафика зад гърба ми) към безформената духовна необятност (морския хоризонт). Сбогом, Хераклион!

Преклонението на минойците пред богинята-майка рязко отстъпва на патриархата и божествената вакханалия с раждането на Зевс. Високо в планината Дикти, в дълбоката като паст на звяр пещера Диктеон Андрон, със страховити сталактити и сталагмити като остри зъби, богинята Рея родила Зевс, за да го скрие и спаси от баща му Кронос. Стълбите са почти отвесни, а самата пещера е малка и се смята, че се е ползвала за поклонение на Зевс до 5ти век. Стига се до нея по умерено стръмна криволичеща пътека, опасана от дъбове, циклами и горски теменужки. Ако не получите помощ от дриадите при изкачването, може да възседнете магаре с цветни пискюли, за да е приключението пълно. По склоновете на тази планина растяла и билката диктамос или критски риган (Origanum dictamnus). Според легендата, дивите кози са хапвали от нея, когато са се наранявали. Освен в манджи, се прави и чай за добро храносмилане и успокоение. Нахално си скубнах стрък-два от една саксия, но не успях да го завъдя. В подножието на планината е платото Ласити, просторно и плодородно, в което са открити древни скелети, от които гореспоменатите учени чопнали ДНК проби. 

Погледът ми се премрежва от преминаващите пейзажи, острови с цвят на облаците в небето, дълбоки и диви проломи, зелени гори. Докато не спряхме пред манастира Превели Св. Йоан, построен на скалистите хълмове на каньона Превели с изглед към Либийско море. Манастирът е известен с богатата си история и активното участие на монасите в национално-освободителните борби. Състои се от два манастира- порутен Долен (Св. Йоан Кръстител) и действащ Горен (Писонски манастир).Манастирите датират от средата на 16 век. След османското завладяване, абат Мелхиседек Цудерос ръководи група бунтовници в гръцката война за независимост през 1821г. , в резултат на което манастирът се разрушава. По-късно, манастирът пак играе важна роля в освободителните борби срещу турците. Твърди се, че името си дължи на благородната фамилия Превели от град Ретимно, която помага за възстановяването му през 19 век. 

Цъфнахме там навръх Цветница, преяли от бонбони именички. Един много фъншуйски манастир, с различни бодливи пазители от злото на входа. Сред древни иглолистни се разкриваше наситено синьото Либийско море. Вътре, в изписаната църквица, един строг монах ме следеше да не снимам кръстчетата от палмови листа или каквото и да е. Като се сетя за подозрителния поглед на отчето в църквата, сакън да не разтурим благочестивата аура на мястото, външните кактуси бая корен бяха пуснали в душата му.

На чешмата отвън, най-горния надпис е палиндром, гласящ „Измии греховете си, не само лицето“. “Да изтънее и сянката дето хвърляме.” С толкова сладкиши, по-скоро ще ни задуши сянката, но Амин, де.

А на прозорчетата на олтара има нещо, което не очаквах: Цветето на живота! Най-известната фигура на свещената геометрия. Състои се от 19 припокриващи се кръга, така че да образуват цветчета. Среща се при почти всички култури и се смята, че предава тайнството за произхода на вселената и нашето място в нея, взаимовръзката на всичко.  

Уникален храм в Ханя, църква запазила минарето.

Ханя, последната спирка. Съвременният град е изграден върху руините на античния град Кидония (откъдето произлиза името на дюлята), датиращ още от времето на минойската цивилизация. Вторият по големина град на остров Крит и негова бившата столица, очарователна със своите венециански крепостни стени и пристанище, тесни еднопосочни улички с чаровни магазинчета и стари сгради от различните исторически епохи. По залез от църквата по мегафон се разнесе напевния попски глас, явно вечерната литургия. Хора влизаха и излизаха от църквата, други седяха на пейки пред нея. Тръгнах бавно по една уличка, а попския глас постепенно се претопяваше в светския хаос. Понеже явно съм изглеждала странно, вървейки бавно и ослушвайки се за тази трансформация, един чичо ми каза, че до преди средата на миналия век попът се е чувал из целия град. О, времена, о, шумове. Качих се на крепостните стени над стария град, сред сладостен аромат на лайка и латинки. Пуснах взор над покриви и камбанарии. Погледът отгоре винаги ми дава усещане за свобода, на въздигане. А там, някъде отвъд, се намирал прекрасния плаж на Ставрос, където е заснет филмът „Зорбас“. Сякаш ухилена холограма на Зорба изникна и изрече култовите си слова: „Имаш всичко, освен едно: лудост. Човек има нужда от малко лудост, иначе никога не смее да пререже въжето и да бъде свободен.” Смеем ли да смеем, или само че се смеем?

Вашите размисли и допълнения

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Fatal error: Uncaught Error: Call to undefined function Smush\Core\Parser\str_contains() in /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php:373 Stack trace: #0 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php(358): Smush\Core\Parser\Parser->sanitize_value('width') #1 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php(157): Smush\Core\Parser\Parser->is_safe('width') #2 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php(120): Smush\Core\Parser\Parser->get_element_attributes('<img width="114...', 'https://zengrad...') #3 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-page-parser.php(35): Smush\Core\Parser\Parser->get_elements_with_image_attributes('<!DOCTYPE html>...', 'https://zengrad...') #4 /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/transform/class-transformer.php(53): Smush\Core\Parser\Page_Parser->parse_page() #5 /home/zengradi/pub in /home/zengradi/public_html/wp-content/plugins/wp-smushit/core/parser/class-parser.php on line 373