Да започнем отвън!
В едни по-смислени древни времена градината е била място за размисъл и осъзнат отдих, където сред храмония от естествени цветове, аромати и звуци човек да покани душата си на чаша чай и заедно с нея да се потопят в тайните на мирозданието. От чуруликащите вътрешни оазиси на мавърските палати до прочистващите ума японски дзен градини, хората са пресъздавали рая кой както го разбира, но все пак с един общ стремеж към превъзмогване на чувството за отделеност от Природата (а с това и на ред екзистенциални съмнения). Сещам се и за един от херметическите принципи: „Каквото отвътре, това и отвън (и обратно)“ или външния свят е отражение на вътрешния (и обратно), като с умели манипулации и в едната, и в другата посока хората са се опитвали да постигнат и поддържат точката на баланс- извор на здраве и щастие.
Създаването на градини като път към този баланс и усъвършенстване, е прекрасно описано в откъс от романа-пътепис из Япония и Китай „Градината с камъните“ на един от любимите ми писатели Никос Казандзакис:
„Огледах се наоколо, съвсем мъничка градина,влажна и хладна, каменен фенер, здравата обрасъл с бръшлян, миниатюрен стар дървен мост и зелена вода, която тече, ромонейки съвсем тихо.Три цъфнали вишни, обуздани от търпелива и умела ръка, надвиснали като плачещи върби над пълна със сенки локва. (….) Възрастен монах, козел в оранжева дреха, съсухрен и с деликатни ръце, бавно гали с влюбена и жестока настойчивост непокорните клони на млад бор. Гали го и не го изпуска от очи, сякаш борът е красиво и заплашително животно. Опитомява го. Борът влачи по земята като паун дълга пухкава опашка, цялата зелена.
В скромните рамки на задължението му- опитомител на дърво- старият градинар следва същите неумолими и преливащи от любов закони, които винаги са следвали големите аскети, и постига същата трудна победа: опитомява непокорните сили на природата и им придава формата, която умът му повелява.
Усмихвам се на стария градинар, за миг ръката му застива във въздуха. Със сдържано леко движение ми представя градината, сякаш тази градина е велик господар:
– Подредена е от един от нашите стари поети преди три века. Можете ли да разберете, о, вие, който идете от океана, какво изразява тя?
-Разбирам само онова-отвърнах му смирено,- което един западен варварин може да разбере; съвсем малко.
Монахът се засмива в козата си брадичка, доволен е. Скръства ръце на мършавите си беловласи гърди. Гласът му, мек и равен, отеква като монотонна песен:
–Древните ни творци създавали градини така, както се съчинява стихотворение. Работа трудна, сложна и много деликатна. Всяка градина трябва да има свой собствен смисъл и да предлага велика абстрактна идея: блаженство, невинност, самота; или пък пищност, гордост, величие. Този смисъл трябва да съответства не на душата на собственика, а на необятната душа на предците му или още по-добре на неговата раса. Защото, кажете ми, може ли изобщо отделния човек в нея да притежава собствена стойност?
-Не,не!- възкликнах, внезапно завладян от този така решителен и толкова мек глас.
–Отделният човек е сянка, която преминава; градината, както всяка форма на изкуство, остава. Тя вдишва вечността. Тази малка градина има свой собствен смисъл, тя предлага една велика идея: самотата. Отдалечаването на човеците и техните грижи; спокойствоето, мълчаливото и примирено изтичане на нещата.
Намираме се в сърцето на огромен град, пълен с оглушителен шум и грехове, отваряме тази врата, правим една крачка и ето ни далеч, много далеч, в зеленото и мъхесто сърце на самотата. Една вратичка, една крачка и ето ни спасени.
(…) Насочих разговора другаде. Посочих младия бор, който влачеше изумрудената си опашка по земята:
-Как постигнахте това чудо?
-Просто с търпение и любов. Още с раждането им милвам, потискам, изисквам, настоявам безкрайно нежно и безмилостно. Всяка сутрин, всяка вечер…Насочвам младите клони накъдето аз искам…Много просто.
(…)Мисля за методите на градинаря. За нашите съкровени градини…Любов, жестокост, търпение; да превърнем сърцето си в градина, да придадем на тази градина единствения смисъл, който може да въодушевява душата ни…(…) Мисля за душата си..Целият ми живот е отчаяна борба със силите на мрака и най-вече със силите на светлината, които всеки от нас носи в себе си. (…)
-За какво мислите?
-Мисля за вътрешните градини…
-О, демоне от океана, не бързайте прекомерно! Да започнем с външните градини; и да се упражняваме търпеливо, стъпало по стъпало. След като сме успели с външното градинарстване, ще се захванем със сърцето. Това е по-сложно, по-трудно. А след това…
За момент се поколеба, погледна мес тъга, примесена със съчувствие, Накрая се реши:
–След това ще трябва да култивираме една друга градина. Още по-трудна, по-тайна, безкрайно по-висша, в която няма нито дървета, нито водна прохлада, нито абстрактни идеи…
-Само въздух?
-Дори не.
-И как се нарича тази градина?
–Буда. ”
Заглавна снимка: личен архив, Севиля, Испания, 2017
