Андалуски оазиси – Дзен Градина

В далечния септември на 2017, един средиземноморски изгрев озари началото на приказно пътешествие из страната от 1001 нощ- Ал-Андалус. Обхващала някога почти целия Пиренейски полустров, когато маврите* го превземат в началото на 8 век, Ал-Андалус се свива по време на Реконкистата до днешната втора по големина автономна област на Испания- Андалусия. Близостта до Африка определено се отразява на климата, формирайки в най-летните месеци от годината пейзаж полу-пустинен, сух и дращещ гърлото и душата като скръбна фламенко песен**. През очите на абстрактен художник, по-голямата част от територията на Андалусия ще представлява петно небесно синьо, друго пепеливо- кафеникаво на оголените хълмове и камънаци, до него бледото зелено на маслините и тук-там проблясващото бяло на някое китно селце. Впечатляващи по мащабите си маслинови насаждения по равнини и хълмове, по целите им склонове до върха, чак до небесата, са разнообразявани от някой кактус или портокалова плантация. Разбира се, в Андалусия се отглеждат и други култури като бадеми, кайсии и захарна тръстика, привнесени от арабите. Последните също са надградили и усъвършенствали напоителната система из владенията си, необходима и за поддържането на удивителните градини-оазиси в характерен стил, за които ще иде реч в настоящата публикация.

За да осигурят защита от силните ветрове и горещина, традиционните берберски къщи са имали вътрешен двор, ограден от всички стени и изпълнен с растителност. Изолирани от външния свят, тези вътрешни дворчета (патио) са предоставяли място за почивка и семейни събирания. Маврите пренасят този затворен тип градини в новата си европейска родина, като там успешно я комбинират с древноримските традиции на атриум (вътрешно пространство), обграден от арки и колонади. Но докато в древни Рим и Гърция градините са били и обществено достъпни, мавърските шедьоври по-скоро носят задушевността на японските и китайски традиции, където градините са били създавани за усамотение и медитация и са били личен лукс. Та, и емирите и султаните са си осигурявали спокойствие и време за размисъл сред свежа, екзотична растителност като мандарини, кипариси, портокали, зокуми, жасмин и рози. Другият основен елемент, допринасящ за прохладата,е водата. Тя обикновено извирала и чуруликала от специално направен фонтан по средата на двора, свързан с канали и басейни, пълни с лилии и лотуси, които пренасяли омайния си аромат из помещенията на зданието и така ги ароматизирали. Мавърската градина е била въплъщение на райската градина, както я описва исляма- разделена на 4 части от 4 реки, затова водоизточниците се разпологат така, че водата да тече от четирите страни на градината или да извира от централния фонтан и да се разлива в четирите посоки. Самите фонтани по своя дизайн са били уникални за всеки двор, с правилна геометрична форма и никога с изображения на хора или животни, защото това е забранено от Корана. Вместо това, са изобилствали флорални или геометрични елементи гравирани или изрисувани върху друг много типичен представител на мавърското изкуство- декоративната плочка (azulejo).

Разнообразието и уникалността на тези плочки са зашеметяващи- има ги по пода, по стените, стълбите и парапетите, около прозорци и врати. Практични и красиви, тези плочки превръщали всяка сграда и помещение в произведение на изкуството. За мой късмет, много от тях за запазени и до днес, а времето изчезва, докато въртя очи по тях в захлас. Тъй като ливадите и въобще тревната настилка не са удачни поради горещия климат, декоративните плочки се явяват успешен техен заместител. А покрай тях се простирали цветни като персийски килим бордюри от най-различни дъхави цветя- невени, астри, макове,нарциси, маргарити и подправки.

Най-емблематичният пример и една от най-старите запазени мавърски градини, е Хенералифе в червената крепост*** Алхамбра в Гранада. Самият град е малко ориенталско бижу, запазило духа, цветовете, ароматите и вкусовете на онези пищни отминали времена на арабското управление. Слизайки и драпайки нагоре по тесните сокаци на култовия стар квартал Албаисин, с изобилните шарени дюкянчета от двете им страни, аромат на индийски тамян и китни ресторантчета и кафененца в арабски стил, в един момент вдигаме поглед нагоре, за да ахнем пред величествената гледка към Алхамбра. Издигнат през 14ти век на хълм в подножието на планината Сиера Невада, този дворцов комплекс е перлата в короната на мавърските майстори и градинари. И особено Хенералифе, лятната резиденция на емирите. Името значи „градината на архитекта“, може би защото е проектирана на няколко нива.

Най-известната част е Дворът на водната градина (Patio de la Acequia)– голям воден канал по средата и фонтанчета в двата му края и над него. Обрамчен е от цветни лехи, а самият двор е ограден от павилиони и колонади. Това пространство е най-добре запазеният стил на средновековна персийска градина в Ал- Андалус. По стълби и под кипарисови арки, преминаваме от ниво в ниво като всяко ни разкрива своите уникални прелести и предназначение. Квадратни басейнчета с водни лилии и подстригани по конец иглолистни, уханни арки от олеандри, прохладни фонтани и много, много цветя като рози, циганчета, петунии, жасмин, ярки цикламени бугенвилии..Освен прохлада и цветна жизнерадостност, се усеща загадъчност и стремеж към усамотение. Когато този комплекс е бил обитаем, част от градините са снабдявали двореца с храна и билки. Ислямските билкари са забърквали лечебните и разкрасителни смеси от растящите наблизо бръшлян, лаврово дърво, лавандула, градински чай, розмарин, перуника, която се е използвала и в парфюмерията. Готвачите пък са разполагали със зеленчукова и овощна градини, откъдето са си набавяли бобови, чесън, артишок, зеле, нарове, дюли, орехи, череши и други благини. Но, освен няколкото лози и розмарин, други останали полезни растения не видях. Интересен елемент са и подовите настилки на част от алеите в Хенералифе и останалия комплекс Алхамбра , чието изграждане започнало през 1931 г., но приключило едва през 80-те години от Франсиско Морено. Представляват мозайка от черни и бели речни камъни, традиционна за Гранада. Много от уличките в града са настлани по същия начин.

След Гранада, под звуците на джаз и арабско фламенко, преминаваме през тропическа Малага и пясъчна Тарифа, за да попаднем в един друг градински рай- Севиля. Накипрен и красив, този град флиртува с нас от всеки ъгъл. Паркът на Мария Луиза, и по-специално площад „Испания“, е грандиозен в своя замах и концепция, направо футуристичен, че да бъде включен в една от сериите на Междузвездни войни. Но за мен повече интерес, разбира се, представляват арабските вдъхновения. Съжителството на мюсюлмани и християни ражда един нов стил в архитектурата- мудехар. Късно-средновековната крепост-дворец Real Alcazar е един такъв пример- типичните арабски сводове, фонтани, басейни, декоративни решетки и плочки, и буйна растителност като портокали, лимони, магнолии, палми и кипариси, съжителстват с внесените ренесансови елементи от Карл V като лабиринти и павилиони.

Друг изключително впечатляващ пример е дворецът Casa de Pilatos от 16ти век с изумителния си интериор и градини в стил италиански ренесанс. В началото се влиза в голям вътрешен двор с фонтан по средата и заобиколен от аркади и помещенията на зданието. През един от изходите се излиза в градината, разделена на 4 зони на различни нива с голям правоъгълен басейн по средата. Проличават геометричните фигури и симетрия, типични за западноевропейските аристократични градини и паркове.

Последната ми спирка е Кордоба. През 10ти век халиф Абдал Рахман III от династията на Умаядите, превръща този град в най-големия културен и научен център на Европа. Освен Голямата джамия, сама по себе си шедьовър, в чийто вътрешен двор греят портокалови дървета, друг обект за целите на нашата разходка е средновековният крепост-дворец, Alcazar de los Reyes Cristianos. В градините се съчетават обособени вътрешни пространства и фонтани, типични за арабските традиции, и правоъгълни басейни, които са европейски елемент. Стройно наредени кипариси, лехи с ярко червен петльов гребен и калдъръмчета, езерце с изгладнели рибки и уханни рози, в чиито огромни цветове ми потъна душата.

От двореца се спускаме по малките симпатични улички на стария град, където любопитството ми ме вкара в истинско саксийно приключение. Става въпрос за съвременните вътрешни дворчета, които са особена гордост за жителите на Кордоба. До степен, че грижата и мотивацията за декорирането им се стимулира всяка пролет с конкурс за най-добре украсен двор (Festival de los patios Cordobeses). Започнал през 1921г., все още ентусиазмът около този фестивал не затихва, даже напротив. Имах удоволствието да отседна в къща с двор, отличен в този конкурс, а домакинята не можеше да се нахвали и грееше от гордост и амбиция пак да участва с подобрена версия. Ами, беше истинско удоволствие не само в нейния двор, но и въобще да се разхождам и надниквам в отлично поддържаните дворове, къщи, улици и в крайна сметка цялостна градска среда. Елементарен начин за подбуда на гражданска отговорност, но работи. Дали има начин и българите да бъдат стимулирани да се грижат за нещо, което ползват всекидневно като собствените си домове, защото явно има нужда от външен стимул, за да заприлича и нашия град на нещо!

Декорацията на вътрешните дворчета може да включва много елементи, но основния са растенията. Засадени в разнообразни саксии, те се нареждат покрай стените или се закачат на тях. Първоначално окачването на цветето е имало религиозен характер- служило е като дар за светците или като израз на почит към умрелите. Всеки човек избирал растение, което за него най-добре е олицетворявал този божи дар и го закачал на място в двора. Когато всички семейни или съседи поставяли своите растения, се получавала една експлозия от цветове и ухания. Закачането по стените е имало и практична цел да прикрива несъвършенства и дупки.

Как да си направим дворче-градина по андалуски?

Подбираме подходящо място. Традиционно, както стана ясно, това е централното място в една къща, открито и заобиколено от четирите стени на зданието с колонади, стълби и балкони. Централният вход може да води директно към него. Идеята е прохладата и ароматите да се разпростират из стаите. Разбира се, нашите къщи не се строят по този начин, така че една по-изолирана и сгушена тераса, веранда или предверие/преден двор ще свършат работа.

Подбираме подходящи растения. В зависимост от климата и възможността за поддръжка, избираме преобладаващо цъфтящи и ароматни растения, както и увивни, храстовидни, вечнозелени и каквито харесваме. Важното е да ни доставят наслада.
Закачаме саксии на стената. Най-често в тях се садят мушкато и сакъсчета, защото са устойчиви и цъфтят обилно. Също, стените са в бяло , за да може саксиите с цветята да изпъкват.
Използваме декоративни плочки. Любимата ми част. В България също могат да се намерят, модерни са, не са баш като в мавърските дворци, но определено ще разнообразят пейзажа и ще създадат уют и артистичност. Могат да се сложат на пода, стените, около прозорците, на стълби. Изборът е ваш.
Инсталираме воден елемент. Присъствието на вода допринася със свежест и животворност. Може да е басейнче, фонтан, езерце, кладенец. Може да го украсим с плочки или с други декоративни орнаменти.
Използваме живи цветове. Освен растенията, останалата част от декорацията също е добре да внася позитивна енергия. Основните цветове, които се използват са червено, зелено и синьо. Не само за саксиите, но и за рамките на врати и прозорци, мебели и парапети.
Избираме удобни мебели. По ориенталски меки, от естествени материали, с цветна тапицерия. И много възглавници. Масички и столове от ковано желязо или масив, табуретки, пуфове и люлки ще придадат гостоприемност и лежерност.

Аз бих добавила и пауни.

*Маври- древни берберски племена, населявали царство на днешните територии на Мароко и Алжир.

**Афия (afillà)- дълбок, твърд ,дращещ, виещ глас използван в бавните и дълбоки стилове фламенко като сигирияс ( siguiriyas) възпяващ трагедии, болка, скръб, тъга.

*** Алхамбра се превежда от арабски като „червената“

Вашите размисли и допълнения Отказ